Често, изследвайки дългата хроника на вековете, наблягаме върху всичко, което се е променило. Няма съмнение, че животът ни е коренно различен от това, което е било преди години. Но понякога е хубаво, вместо да се фокусираме върху разликите, да си припомним малкото константи, останали недокоснати от времето. Месец февруари ни дава шанс да отпразнуваме една от тях: любовта.
Тази необятна тема вълнува всички: от древните философи до личностите на деня. Хиляди книги са написани за нея. Затова няма да се отдаваме на отвлечени размишления, а ще се опитаме да съпреживеем вълнението на влюбването още веднъж, заедно с някои от най-значимите творци и техните партньори и музи.
Джон Кийтс (1795 – 1821)
Любовта и поезията винаги са вървели ръка за ръка, но никога не са били така тясно свързани, както в стиховете на този велик поет от Острова. В ранната си младост, Кийтс се влюбва безпаметно във Фани Браун, синеоко момиче с остър ум и пламенен темперамент. Макар и да не отговаря на викторианските стандарти за красота, младата дама разпалва въображението на поета със своята страст и необузданост. Това, което започва като невинно приятелство, скоро прераства в платонично обожание от двете страни. Стиховете, написани по време на техния годеж, остават върховото постижение в неговото творчество.
Октомври, 1819, той й пише:
“I cannot exist without you — I am forgetful of every thing but seeing you again — my Life seems to stop there — I see no further. You have absorb’d me. I have a sensation at the present moment as though I was dissolving—I should be exquisitely miserable without the hope of soon seeing you."
За съжаление, същата година Кийтс заболява от туберколоза. Това налага неговото заминаване за Италия, защото да зимува насред суровия ангилйски климат би било пагубно. На сбогуване й оставя годежен пръстен, който тя никога не сваля. За съжаление, тежката болест отнема живота му на чужда земя и двамата влюбени не успяват да се съберат преживе.
Джеймс Джойс (1882 – 1941)
Любовта събужда вдъхновението и у друг литературен колос от Ирландия. Джойс започва връзка с младата си камериерка Нора Барнакъл, която той описва като “a simple honorable soul”. Двамата живеят в съюз, недопустим за времето си: те сключват брак едва след 27 години съвместно съжителство и имат две незаконни деца.
Известен със своя затворен характер и мнителност към хората, Джойс разголва душата си пред нея. Тя е успявала да се справя с разбиране с неговата амбиция и неувереност, и неведнъж го вдъхновява за творбите му. Той й пише:
„I love you deeply and truly, Nora. There is not a particle of my love that is not yours. I cannot live without you. I would like to give you everything that is mine, any knowledge I have (little as it is), any emotions I myself feel or have felt, any hopes I have or remorse. I would like to go through life side by side with you, telling you more and more until we grew to be one being together until the hour should come for us to die. Even now the tears rush to my eyes and sobs choke my throat as I write this. Nora, we have only one short life in which to love. Let me love you in my own way. Let me have your heart always close to mine to hear every throb of my life, every sorrow, every joy.“
Двамата не се разделят до смъртта на писателя.
Владимир Набоков (1899-1977)
Набоков среща своята изгора Вера едва на 24 годишна възраст, но тя остава неотменна опора до края на живота му. При първата им среща, жената оставя такова силно впечатление у него, че той успява да напише поема за нея след едва няколко часа, прекарани в нейната компания. Страстта му се чувства във всяка дума на последвалото писмо:
„I am ready to give you all of my blood, if I had to — it’s hard to explain — sounds flat — but that’s how it is. here, I’ll tell you — with my love I could have filled ten centuries of fire, songs, and valor — ten whole centuries, enormous and winged, — full of knights riding up blazing hills — and legends about giants — and fierce Troys — and orange sails — and pirates — and poets.“
Освен съпруга, Вера поема ролята на негов редактор, агент, архивар, шофьор и дори бодигард, като разнася малък пистолет в портмонето си, за да го предпази от скандализираната американска публика след издаването на „Лолита“. С годините, пламенната младежка любов прераства в едно изпълнено с обич приятелство.
Една Сейнт Винсънт Милей (1892 – 1950)
Любовта пресича пътя и на една от най-почитаните американски поетеси. Стиховете й проследяват върховете и падовете на нейния бурен любовен живот, и я превръщат в третата жена, наградена с Пулицър за поезия. През своята ранна младост, поетесата се влюбва в поета и драматург Aртър Дейвидсън Фики. Нейните чувства дават начало на десетилетие активна кореспонденция. В едно от ранните си писма, тя пише:
„Arthur, I am glad that you love me. Such sweetness, to be loved like that. But to be loved like that by you — how shaking & terrible besides… You were the first man I ever kissed without first thinking that I should be sorry about it afterwards…“
Любовта на поетесата гори жарко, но изгаря бързо. След няколко месеца, тя започва афера с друг творец. Въпреки това, тя твърди, че чувствата й към Фики остават непроменени. Година по-късно, тя му пише:
„It doesn’t matter with whom you fall in love, nor how often, nor how sweetly. All that has nothing to do with what we are to each other, nothing at all to do with You and Me.“
Шарлот Бронте (1816 – 1855)
Любовта е сладост и болка. Писателката Шарлот Бронте опознава само болката. По време на своето второ пътуване до Брюксел, тя се влюбва в Константин Хегер, основател на училището, което Бронте посещава. Да започнат връзка е невъзможно, защото Хегер е обвързан в брак с друга жена. Писателката напуска града след по-малко от година, но чувствата й остават все така пламенни, както личи в последвалата кореспонденция:
„I said to myself, what I would say to someone else in such a case: “You will have to resign yourself to the fact, and above all, not distress yourself about a misfortune that you have not deserved.” I did my utmost not to cry not to complain —
„But when one does not complain, and when one wants to master oneself with a tyrant’s grip — one’s faculties rise in revolt — and one pays for outward calm with an almost unbearable inner struggle.
„Day and night I find neither rest nor peace — if I sleep I have tormenting dreams in which I see you always severe, always saturnine and angry with me —
„Forgive me then Monsieur if I take the step of writing you again — How can I bear my life unless I make an effort to alleviate its suffering?“
Трогателното писмо остава без отговор. Когато реалността го предава, творецът се обръща към света на фантазията. Поне на хартия, чрез преживяванията на героинята си Джейн Еър, Бронте успява да достигне щастливия край, който така и не успява да преживее.
Албърт Айнщайн (1879 – 1955)
Разбира се, стреличката на Ерос не поразява само творческите натури. Един от най-влиятелните учени, Албърт Айщайн, се влюбва страстно в своята състудентка Милева Марич. Като единствената жена в курса по физика и математика, тя успява да го спечели с интелекта си. Връзката е била благодатна почва за неговите първи опити като учен. Именно техните дискусии за парадокса на безкрайността и ограниченията на науката го навеждат на мислите, които по нататък ще го доведат до неговите най-знаменити открития.
Един от най-силните откъси гласи:
„When I’m not with you I feel as if I’m not whole. When I sit, I want to walk; when I walk, I’m looking forward to going home; when I’m amusing myself, I want to study; when I study, I can’t sit still and concentrate; and when I go to sleep, I’m not satisfied with how I spent the day.
…tender kisses form your
Albert“
Бракът на Айнщайн и Марич се разпада след 17 години съвместен живот. Въпреки това, те завинаги ще останат в паметта ни като пример за партньорство, което изважда на преден план най-доброто от влюбените, и завинаги променя хода на науката.